Светлинни години разлика
Преди няколко дни се срещнах със стар приятел, заемал голяма част от моята, да го кажем, младост – годините в живота ми, започвали със 20… Имахме уговорка, имахме си и съвсем прозаичен практичен повод, за да се видим най-накрая – нещо, което все отлагахме…
Пристигнах първа и зачаках. Той се появи с познатата ми енергична походка. Същият – по себе си не носеше и помен от годините, в които не се бяхме виждали.
Усмихнах се, повиках го, той се загледа в мен и с присъщата си спонтанна откровеност, каза:
– Аз нямаше да те позная…
Замълчах стъписана, това не го очаквах. Още повече, че докато говорехме по телефона преди ден ми беше споменал, че наскоро ме е гледал по телевизията… И замълчах – оплетена в мислите си на една 40-годишна вече жена…
– По-хубава си отпреди – решава той да спаси кавалерски положението.

Но не ме позна. Не ме позна точно той – човекът, с когото съм имала най-голямата близост, моята първа любов, този, който първо искаше да ме променя в по-красива, по-елегантна, по-успяла, по-уверена, по-прецизна във всичко… и накрая се предаде и се влюби в онази, която бях.
И как да ме познае. Та нали доброволно и осъзнато аз станах тази, която искаше да се промени и не спира да иска това. Просто решавах и правех – отвътре, отвън се променях. Всъщност то е все едно – промениш ли нещо в мислите, или в чувствата, или в светоусещането си, то непременно ще те промени и отвън. И обратното, щом смениш начина, по който изглеждаш, издълбаваш бразди в душата за новата реколта от семена, различни от досегашните. И така ден след ден все си казвам: променя ли външния вид, ще променя и мислите си, променя ли мислите си, ще променя поведението си, променя ли поведението си, ще променя мястото на другите хора в живота си, променя ли тяхната важност, ще променя своята ценност…
До безкрай е промяната. Макар да не знам дали тя ме прави повече себе си или ставам все по-непозната. Или пък кой знае – само се залъгвам, че това са промени. Нали вътре в мен е само светлина. И макар облечена в тяло, светлината няма как да бъде поставена във форма…
И… лъжи ли са промените, може ли просто д усещаме светлината и как тя се движи в нас…

Реклами

Обич без навици

Снощи. Когато децата си лягаха, водех продължителен разговор по телефона. И важен. Затова само мимоходом ги завих и ги целунах по главичките. И продължих да говоря. Когато свърших, надникнах в стаята. Едната близначка не беше заспала, вътреше се в леглото, макар да беше уморена. Макар да е от тези, които почти моментално заспиват…
Наведох се. Гушнах я, целунах я и й казах, че я обичам. И че й пожелавам вълшебни сънища.
Почти веднага заспа.
Днес на лягане, тя спомена, че вчера не е могла да заспи, защото не съм й казала трите неща: вълшебни сънища; лека нощ и обичам те.
Не съм, както всяка вечер.
Не съм, защото не съм разбрала, че обичта не е навик. Не е нещо, което вече си казал. Не е от вчера. И не е за утре. Не е еднаква за всеки…
Нужно е само да знаеш какво носи вълшебство на този, когото прегръщаш…

Равноденствие

Разсипах, без да искам, няколко ядки на пода. Вдигайки ги, се усмихнах, казвайки наум „Добър вечер, татко, тук си за по питие ли…“ Стана ми едно такова… не тъжно, не радостно, а пълно. Заради билото, дето ще остане. За мен си, в която има смесени толкова много животи. Били уж, а все още ги бива и ги има и там – занапред в дъщерите ми.
Както и да е, да седнем да изпием по питие. Стига сме мислили. Равноденствие е, моментът е особен, магичен и рядък. Отварям прозореца да погледна нагоре и ме връхлита студеният въпрос: а какво ли е времето на небето?! Там на какво е равен денят и колко ли трае нощта? Хмм, какво ли е времето на небето, вали над облаците или те там са морета… Свети ли слънцето там по-силно или просто е камъче, полускъпоценно…
Затварям прозореца. Какво е времето на небето ли? Не знам, не е моето. Аз съм си тука сред слънчеви мигове и сред цветни сюжети. Свети ми слънцето, приспива ме мракът, а с посипаните от мен ядки… бих нахранила мечтата на птица да лети докъдето е с пролет застлано.
Не първа, всякаква пролет, от онази, дето ни ражда след като светлото става по-трайно и властно. Но в която и нощта е винаги равна на деня по секундите щастие. И всеки залез е просто припомняне, че живеем не в мигове, не в секунди, не в часове или нощи и дни, а в усещане, че Красотата е именно равенството между земното и небесното. Че само в Нея не съществуват сезони, защото душите не берат плодове, не жънат жито, не обличат палта, не свиват венци на главите си.
Просто… Събират ни разпилените ядове и ни дават простори да открием какво ли е времето в тях…

Тихо… обич е!

Едната 7-годишна близначка дъвче кичур от косата си и говори.
Аз, за да не заявявам директно : НЕ ПРАВИ ТАКА, й казвам:
– Като си дъвчеш косата, не се чува ясно какво казваш. И не те разбрах.
– Ами, ето така разбираш ли ме? — крещи тя колкото може.
– Разбирам те, но имам чувството, че ми се караш.
– Мамо… – с най-милия и нежен глас казва детето- Да? – отвръщам, без да се усетя аз…
– Е, а сега как ме чу, когато говорех тихо?
– Беше обич. Тя винаги звучи най-силно.
… дори да не отронва дума.

Той някак си е… точен

В дъжда. Един шофьор не спря да ми направи път, за да хвана трамвая. Опитах. Не можах. Казах си: „все тая“. И понеже бях по-далече – изчаках спокойно и продължих бавно… за следващия трамвай…
Ама този, дето броях за изпуснат, не потегля, не потегля и пак не потегля. Странно. А аз си вървя бавно. На около десетина метра от спрелия трамвай осъзнавам – чакат ме! Давам една идея по-бодра крачка и се качвам на трамвая.
И се убеждавам за пореден път, че има невнимателни хора, има и добри, има напрегнати или пък разтревожени, има и спокойни и подкрепящи… палитрата е пълна, но за мен ще са само точните…
И ей така, макар да се прибирах от зъболекар и да ме болеше все още… си помислих как между препятствията животът все пак изглежда доста изкусителен, макар да не е само радости…

Той някак си е … Точен!

Художник в художника

Моята 7-годишна дъщеря обича да ме приспива с измислени от нея истории, които все повече съжалявам, че не записвам…
Вчера ми каза:
– Като порасна, ще пиша истории, но не като теб в списание, а в книга. Дотогава обаче трябва аз да прочета много книги, май.
– Да.
– Но моята книга знаеш ли каква ще е?
-?
– Ще е за художника в художника.
– Художника в художника?! Какво ще рече това?
– А, не знам все още… Ще го измисля!

Ще го измисли. Гените не прощават. А и за какво да пише друго. Нали рисуваме света си, деня си и себе си даже само с цветовете вътре в нас. Или обратното: те ни коригират рисунките. Рисуваме слънце, например, ярко и топло, а те добавят и облак, и вятър, и дъжд, дъга понякога, друг път буря. Че в жаркото само загиват цветята, пресъхват потоците и не можем в сънища вълшебни да открием покой…

Оглозган роман – ІІІ част
Остров от думи

Глава І
Догаря светлината на екрана, в който не написвам – ти не си единственият мъж. В света има много. В живота ми николко.

Глава ІІ
Пихме капучино с картинка на цвете отгоре. Все пак. Но не с мъжа, който беше всичко, а с този, който беше преди всички.

Глава ІІІ
Донесе ми сладко от малини от неговата градина и остров от думи. В незапазена форма на сърце. Разчупено на две неравни части.

Глава ІV
Частта в мен беше мъничка като бисерна перла. Изровена от мидата на сърцето ми. Останало по черупка.

Глава V
Каза ми, че пак не ме познава. За да се влюбим отново. Думите му – песъчинки, които ламтят за седефа на мидата.

Глава VІ
Мидата не можа да отвори черупковите си челюсти. Пантите им ръждясаха тогава, когато настъпи сезонът на вечерите без слънчеви залези. И тя безразсъдно изхарчи седефа си – да си свети с него, обгърната от черния екран на неполучените съобщения.