Ама и днес…
Дъжд вали, слънце грее – мечка се жени, казват.
Ама, аз искам дъга. Не ме питат, знам, ама искам. Искам я. Шарена, мокра, сияйна. Искам я.
Не ме питали. И може би нямало да я има. Поне не днес. На небето днес не му е дъгаво. Недъгаво е – и то не всякога може. А аз искам.
Искам дъга в края на месеца, в който станах на 41. И не ми се катерят баири, нали си имам пътеки. И не ми се стои на сянка… имам си шапка, например. И не ми се гледа към небе, което не предлага дъга. Дъга искам. Не слънце, което да се крие зад облаци и да се сменя нощем с луната. Дъга искам. Не облаци, които изглеждат различно всеки път. Дъга искам. Не необятно синьо небе – защото то е голяма измама – над теб: гледаш няма нищо освен синята шир, а в ъгъл са сбутани всякакви облаци: от бели до черни, от големи до малки, от празни до пълни с градушка, пък ме лъже, че било синичко, равничко, светличко.
Дъга искам. Не между бурята и припека. Между тук и сега я искам. Няма да я ползвам за мост. За пързалка ми трябва. На едната страна да хързулна почти всичко отминало, защото не си заслужаваше. Почти нищо от това зад мен. Не, не е тъжно. Тежко би било, само ако продължа да го нося с мен. Затова по пързалката, шарената, на живота го пускам. Няма да пробирам, да стягам багажи, да записвам и меря – не, което ще ми трябва, вече е в мен. Само с него ми се спуска по другата част на дъгата – с онова, което от преживяване или от усилия мои успя да стане светлина – вътре, в мене самата.

Опа…
И дъгата я имам значи. Сега ми хрумна – щом имам светлина вътре в мен, значи имам и слънце пак някъде там. А, щом имам слънце, имам и небе, и облаци, и нощ, и дъжд в себе си.
И дъга – да се пързалям на своите пъстри усещания…

Крилато пони
Снощи, прибирайки се от работа и вече леко на смрачаване, децата ме посрещат с думите, че трябва да отидем в парка, защото Ива (тяхна приятелка) щяла да ги чака там и да донесе едни кристали, които сбъдват желания и от които ти порастват криле на пони…
И аз, макар да нямах точно тия намерения за вечерта, се съгласих, защото все пак кой би изпуснал такава оферта, особено крила на пони. …
И макар да бях сигурна, че родителите на Ива няма да са толкова късно в парка, поехме на среща с чудесата.
Обиколихме парка. Не открихме Ива. Но пък изведнъж там на откритото ни се облещи най-великолепната, пълна, меденозлатна луна. Неописуема! Толкова пречистваща душата беше нейната красота, че се почувствах все едно съм открила вълшебен кристал. И мога да полетя, па макар и с крилете на пони…

С безкрайност отвътре
Имам няколко бримки от синджирче в портфейла си. Със сърчице, закачено на тях. Може би от играчка на децата, не помня… те ми го дадоха и надлежно прибраха. Мислят си още, че любовта се забравя, че е нещо, което подреждаш на рафтчета и си взимаш по малко, когато ти трябва, че отпиваш на глътки, когато си жаден, или че е дреха, която намяташ, когато ти стане студено. В понеделник е рокля червена, а във вторник – яке с качулка… Но най-важното – нещо е, което можеш да понесеш… Затова са ми дали сърцето. Да не забравя любовта си към тях някъде.
И са мънички, още не знаят, че сърцето е тежко, непреносимо, непоносимо… Не го забравяш, не защото го виждаш, а, защото е тежко: от трепети на очаквана радост, от бодящи тревоги, от нощи без сън, и от сънища денем. И не се слага на лавица, а се носи от ръце, които без прегръдка са слаби и от крака, които не искат да ходят далече.
Не по-далече от това да ти даде някой малко кичозно синджирче с контури на сърчице с… безкрайност отвътре.

Пукнатината?!

Един непознат човек – на трамвайната спирка – ме приближи и ми каза, че трябва да ям повече хляб. Заради това, че съм имала недостиг на витамин В някой си (забравих кой). Казвал ми го с грижа – понеже това личало от пукнатината на долната ми устна?!
И аз седя, и си мисля – тая пукнатина винаги ли я е имало?
Пукнатината между хората – да не знаеш кой и защо те приближава…

Закодирано
В трамвая съм. Ония същия: непочистен, неуютен трамвай, в който все по-често се качват бездомници, които вонят, хора, които вдигат скандали на някого по телефона и… другите, рядко усмихнатите…
Аз самата седя и в чата разпитвам прекрасна дама за нещо, върху което работя…
И от време навреме, даже леко недискретно, се заглеждам наляво. Където на двойната седалка пухкаво момиченце на възрастта на моите дъщери се е гушнало в майка си и постепенно заспива. Майка му носи тежката ученическа чанта и прикрепя и гали главичката с двете плитчици, най-накрая отпусната спокойно.
И си мисля как след малко и аз ще обирам напрежението и умората от двете телца, които ще ме гушнат у дома. И ще събирам от тая безусловна любов. И на мен да ми мине натрупаното от живота на бързи обороти…
И пак се връщам към моята работа. Чета и пиша в чата.
И дочувам напътствия от жената пред мен към дъщеричката й, която е взела от училище. И това дете е мъничко, но не заспива, а разказва, споделя… А на лявата му ръчичка – от външната страна на дланта – пише „мама“. С почерка на дете, което се учи тепърва да пише.
А майка му му нарежда, напътства го, може би е леко недоволна от детето…
Нищо. Стига да знае, че надписът на ръчичката му не е дума, а код. Че мама е онази, която трябва да „програмира“ така, че способността да обичат, която демонстрират малките … да е способност, която не се израства, а нараства… с годините.

Обреченост
Аз знам, че светът днес ми е малко по-мрачен, защото съм недоспала, станала рано, тръгнала в студеното и мрачно време. Даже почти задремах в тролея. И ей така несъбудена още заставам на рецепцията на редакцията и започвам да попълвам листа, че съм взела ключа за нашия офис, кога съм го взела, защо съм го взела…
– Мая, ей сега целунах жена си – казва портиерът, който явно държи да ме събуди все пак.
Примигам сънено и питам
– По телефона ли?
– Еми, да… Взел съм нейния телефон без да искам сутринта. Обадих се да й кажа и тя ми каза, „а ти, кога ще си събереш акъла“…
Знам я дамата. Виждала съм я на снимка с внука. Спретната жена, с твърд поглед и боядисана в червено къса коса. Пак по телефона съм я виждала. На този на мъжа й. Показа ми я как изглеждала преди няколко месеца и как изглежда сега – на болничното легло след като претърпя тежка сърдечна операция…
А мъжът срещу мен се вълнува и възбудено продължава да ми разказва за нея:
– Тя беше мъжка жена. А сега е още по-мъжка. Има огромна буца на ръката, и още една на крака. Когато се закашля, всичко я боли, но тя все казва, че нищо й няма. Ако аз бях на нейно място, нямаше да мога така да се държа, щях да „опищя орталъка“.
– Ще се оправи – убедена съм, защото хората се възстановяват по-лесно, когато ги обичат (последното си го казвам наум).
Но все пак не се сдържам на глас да го питам:
– От колко години сте заедно?
– От 150! – казва и се засмива…
И не преувеличава. Такива хора са обречени. Когато единият си тръгне от този свят, другият ще го последва бързо…
Само не знам дали тази обреченост е тъжна или щастлива …

Гледах разни дечурлига сладки как танцуват днес и се сетих… 

Като бях на 11 тренирах състезателни танци. Разбира се, момичетата бяхме доста повече от момчетата в групата. И малко бяха момичетата, които танцуваха в двойка с момче. Аз обаче имах партньор – Сашо – защото бях тренилала вече три години балет и учителката гледаше на мен като на по-перспективна. Всъщност, Сашо беше записан на уроци по танци от родителите си, за да партнира на по-малката си сестра Мина, но… учителката реши, че не Мина, а аз ще танцувам със Сашо. Ние пък бързо станахме приятели с него.
Да се сработиш в игрите е лесно, но в танците – не знам, не знам как става. Спомням си как учехме стъпките на Виенския валс – и как беше страшно в началото – непрекъснато се настъпвахме. Ту аз него, ту той мен… Работата изглеждаше безнадеждна. До един момент. От там натакък стана нещо невероятно – вече безпроблемно танцувахме в синхрон, никой никого те настъпваше, танцът течеше гладко, а дали и красиво… не знам.
И пак, като по-напреднали, учителката реши да ни раздели и да ни сложи да тренираме с други партньори. За един час. Един час, в който танците не се получиха изобщо – аз танцувах с едно момче, с което никак не можехме да изградим синхрон. А Сашо след тренировката ми каза, че онова момиче, с което танцувал, нищо не знаело и не умеело…
А аз си мисля назад с усмивка – дали пък не си трябва време за настъпване, преди да създадем ритъма на наша си хармония…

Обич без навици

Снощи. Когато децата си лягаха, водех продължителен разговор по телефона. И важен. Затова само мимоходом ги завих и ги целунах по главичките. И продължих да говоря. Когато свърших, надникнах в стаята. Едната близначка не беше заспала, вътреше се в леглото, макар да беше уморена. Макар да е от тези, които почти моментално заспиват…
Наведох се. Гушнах я, целунах я и й казах, че я обичам. И че й пожелавам вълшебни сънища.
Почти веднага заспа.
Днес на лягане, тя спомена, че вчера не е могла да заспи, защото не съм й казала трите неща: вълшебни сънища; лека нощ и обичам те.
Не съм, както всяка вечер.
Не съм, защото не съм разбрала, че обичта не е навик. Не е нещо, което вече си казал. Не е от вчера. И не е за утре. Не е еднаква за всеки…
Нужно е само да знаеш какво носи вълшебство на този, когото прегръщаш…

Равноденствие

Разсипах, без да искам, няколко ядки на пода. Вдигайки ги, се усмихнах, казвайки наум „Добър вечер, татко, тук си за по питие ли…“ Стана ми едно такова… не тъжно, не радостно, а пълно. Заради билото, дето ще остане. За мен си, в която има смесени толкова много животи. Били уж, а все още ги бива и ги има и там – занапред в дъщерите ми.
Както и да е, да седнем да изпием по питие. Стига сме мислили. Равноденствие е, моментът е особен, магичен и рядък. Отварям прозореца да погледна нагоре и ме връхлита студеният въпрос: а какво ли е времето на небето?! Там на какво е равен денят и колко ли трае нощта? Хм, какво ли е времето на небето, вали над облаците или те там са морета… Свети ли слънцето там по-силно или просто е камъче, полускъпоценно…
Затварям прозореца. Какво е времето на небето ли? Не знам, не е моето. Аз съм си тука сред слънчеви мигове и сред цветни сюжети. Свети ми слънцето, приспива ме мракът, а с посипаните от мен ядки… бих нахранила мечтата на птица да лети докъдето е с пролет застлано.
Не първа, всякаква пролет, от онази, дето ни ражда след като светлото става по-трайно и властно. Но в която и нощта е винаги равна на деня по секундите щастие. И всеки залез е просто припомняне, че живеем не в мигове, не в секунди, не в часове или нощи и дни, а в усещане, че Красотата е именно равенството между земното и небесното. Че само в Нея не съществуват сезони, защото душите не берат плодове, не жънат жито, не обличат палта, не свиват венци на главите си.
Просто… Събират ни разпилените ядове и ни дават простори да открием какво ли е времето в тях…

Тихо… обич е!

Едната 7-годишна близначка дъвче кичур от косата си и говори.
Аз, за да не заявявам директно : НЕ ПРАВИ ТАКА, й казвам:
– Като си дъвчеш косата, не се чува ясно какво казваш. И не те разбрах.
– Ами, ето така разбираш ли ме? — крещи тя с все сили.
– Разбирам те, но имам чувството, че ми се караш.
– Мамо… – с най-милия и нежен глас казва детето

– Да? – отвръщам, без да се усетя аз…
– Е, а сега как ме чу, когато говорех тихо?
– Беше обич. Тя винаги звучи най-силно.
… дори да не отронва дума.