Ама и днес…
Дъжд вали, слънце грее – мечка се жени, казват.
Ама, аз искам дъга. Не ме питат, знам, ама искам. Искам я. Шарена, мокра, сияйна. Искам я.
Не ме питали. И може би нямало да я има. Поне не днес. На небето днес не му е дъгаво. Недъгаво е – и то не всякога може. А аз искам.
Искам дъга в края на месеца, в който станах на 41. И не ми се катерят баири, нали си имам пътеки. И не ми се стои на сянка… имам си шапка, например. И не ми се гледа към небе, което не предлага дъга. Дъга искам. Не слънце, което да се крие зад облаци и да се сменя нощем с луната. Дъга искам. Не облаци, които изглеждат различно всеки път. Дъга искам. Не необятно синьо небе – защото то е голяма измама – над теб: гледаш няма нищо освен синята шир, а в ъгъл са сбутани всякакви облаци: от бели до черни, от големи до малки, от празни до пълни с градушка, пък ме лъже, че било синичко, равничко, светличко.
Дъга искам. Не между бурята и припека. Между тук и сега я искам. Няма да я ползвам за мост. За пързалка ми трябва. На едната страна да хързулна почти всичко отминало, защото не си заслужаваше. Почти нищо от това зад мен. Не, не е тъжно. Тежко би било, само ако продължа да го нося с мен. Затова по пързалката, шарената, на живота го пускам. Няма да пробирам, да стягам багажи, да записвам и меря – не, което ще ми трябва, вече е в мен. Само с него ми се спуска по другата част на дъгата – с онова, което от преживяване или от усилия мои успя да стане светлина – вътре, в мене самата.
Опа…
И дъгата я имам значи. Сега ми хрумна – щом имам светлина вътре в мен, значи имам и слънце пак някъде там. А, щом имам слънце, имам и небе, и облаци, и нощ, и дъжд в себе си.
И дъга – да се пързалям на своите пъстри усещания…