Януари е месец палач…

Трябва ли ни изобщо любов? Защо ни е да създаваме връзки, да тръпнем от страсти, от тревоги, че и от глупост… Нима и без любов сърцето ни няма да има пулс? Нима и без обични хора, не можем да се ширим из себе си. Нима вътрешният свят не е по-важен от външния?
Защо ли, защо си мисля такива глупости… защото Януари най-сетне се маха от дните ми – този месец палач: годишнина от смъртта на баба, годишнина от смъртта на тате и… сега… погребахме леля… До тук стига, ама не, малко му е на този Януари – и грипове ръси всяка година, не пожалва децата, страдат с дни. Такъв бил Животът. Такъв е, нали?
О, но аз обичам Живота, обичам всеки един негов ден. Всеки – дори и тези, които започват трудно или пък носят неуспехи – обичам ги. Все има поводи за усмивки: децата, хубава дума, красива гледка, поглед топъл, мечти безкрайни… все има защо, все.

Но не през Януари.

И ето тук се прекатурих, та паднах на моите въпроси – нямаше ли да мога да обичам и Януари, ако я нямаше любовта, ако си живеех – нашироко със себе си, ако сама си определях тъгите и радостите, усмивките и сълзите. Тогава и на Януари щях лесно да сменям климата! Но любовта натовари този месец със скръб. И въпроси. И съмнения дали да имаме обич не е обричане на тъга? Защо ни е обич като все някога идва Януари – за всяка любов и за всеки живот.
Как да знаем, че и откъде… нали се раждаме вече обвързани с хора и с тяхното минало. Нали преди да разбираме думите, знаем кое е любов и я търсим – в прегръдката на мама, в гласа на тате, в добрите очи на баба и така, полека, полека – преди да знаем какво ни се случва, вече на буксир влачим обич след обич или нейните липси и всеки Януари…
Свършва Януари. Но не си тръгва. Товарът му е в мен. Жилото му не е от медоносна пчела. Раздрана от болката – по-голяма съм станала. Проумявам, тъй е трябвало, че да се отвори място у мен и за още спомени, още мъдри заръки, още вкусове, аромати и думи, които любимите ми хора не отнесоха с тях, които Януари не взе, които аз не забравих…
Така е – мой се оказва изборът да разнасям праха на нетленното в себе си. И да го ползвам за мека постеля, когато ми се присяда в свят, пълен с топлота, с красота, с разбиране, с мъдрост и … обич. Само в този свят страха вече го няма, страха да загубиш любимото. Само тук знаеш, че което ти трябва, остава – у теб. И ако искаш да го пренесеш този свят от най-красиво и мило за теб – ще ти трябват другите – не просто тези, които обичаш, но които теб те обичат.

Ама и днес…
Дъжд вали, слънце грее – мечка се жени, казват.
Ама, аз искам дъга. Не ме питат, знам, ама искам. Искам я. Шарена, мокра, сияйна. Искам я.
Не ме питали. И може би нямало да я има. Поне не днес. На небето днес не му е дъгаво. Недъгаво е – и то не всякога може. А аз искам.
Искам дъга в края на месеца, в който станах на 41. И не ми се катерят баири, нали си имам пътеки. И не ми се стои на сянка… имам си шапка, например. И не ми се гледа към небе, което не предлага дъга. Дъга искам. Не слънце, което да се крие зад облаци и да се сменя нощем с луната. Дъга искам. Не облаци, които изглеждат различно всеки път. Дъга искам. Не необятно синьо небе – защото то е голяма измама – над теб: гледаш няма нищо освен синята шир, а в ъгъл са сбутани всякакви облаци: от бели до черни, от големи до малки, от празни до пълни с градушка, пък ме лъже, че било синичко, равничко, светличко.
Дъга искам. Не между бурята и припека. Между тук и сега я искам. Няма да я ползвам за мост. За пързалка ми трябва. На едната страна да хързулна почти всичко отминало, защото не си заслужаваше. Почти нищо от това зад мен. Не, не е тъжно. Тежко би било, само ако продължа да го нося с мен. Затова по пързалката, шарената, на живота го пускам. Няма да пробирам, да стягам багажи, да записвам и меря – не, което ще ми трябва, вече е в мен. Само с него ми се спуска по другата част на дъгата – с онова, което от преживяване или от усилия мои успя да стане светлина – вътре, в мене самата.

Опа…
И дъгата я имам значи. Сега ми хрумна – щом имам светлина вътре в мен, значи имам и слънце пак някъде там. А, щом имам слънце, имам и небе, и облаци, и нощ, и дъжд в себе си.
И дъга – да се пързалям на своите пъстри усещания…

Крилато пони
Снощи, прибирайки се от работа и вече леко на смрачаване, децата ме посрещат с думите, че трябва да отидем в парка, защото Ива (тяхна приятелка) щяла да ги чака там и да донесе едни кристали, които сбъдват желания и от които ти порастват криле на пони…
И аз, макар да нямах точно тия намерения за вечерта, се съгласих, защото все пак кой би изпуснал такава оферта, особено крила на пони. …
И макар да бях сигурна, че родителите на Ива няма да са толкова късно в парка, поехме на среща с чудесата.
Обиколихме парка. Не открихме Ива. Но пък изведнъж там на откритото ни се облещи най-великолепната, пълна, меденозлатна луна. Неописуема! Толкова пречистваща душата беше нейната красота, че се почувствах все едно съм открила вълшебен кристал. И мога да полетя, па макар и с крилете на пони…

С безкрайност отвътре
Имам няколко бримки от синджирче в портфейла си. Със сърчице, закачено на тях. Може би от играчка на децата, не помня… те ми го дадоха и надлежно прибраха. Мислят си още, че любовта се забравя, че е нещо, което подреждаш на рафтчета и си взимаш по малко, когато ти трябва, че отпиваш на глътки, когато си жаден, или че е дреха, която намяташ, когато ти стане студено. В понеделник е рокля червена, а във вторник – яке с качулка… Но най-важното – нещо е, което можеш да понесеш… Затова са ми дали сърцето. Да не забравя любовта си към тях някъде.
И са мънички, още не знаят, че сърцето е тежко, непреносимо, непоносимо… Не го забравяш, не защото го виждаш, а, защото е тежко: от трепети на очаквана радост, от бодящи тревоги, от нощи без сън, и от сънища денем. И не се слага на лавица, а се носи от ръце, които без прегръдка са слаби и от крака, които не искат да ходят далече.
Не по-далече от това да ти даде някой малко кичозно синджирче с контури на сърчице с… безкрайност отвътре.

Пукнатината?!

Един непознат човек – на трамвайната спирка – ме приближи и ми каза, че трябва да ям повече хляб. Заради това, че съм имала недостиг на витамин В някой си (забравих кой). Казвал ми го с грижа – понеже това личало от пукнатината на долната ми устна?!
И аз седя, и си мисля – тая пукнатина винаги ли я е имало?
Пукнатината между хората – да не знаеш кой и защо те приближава…

Закодирано
В трамвая съм. Ония същия: непочистен, неуютен трамвай, в който все по-често се качват бездомници, които вонят, хора, които вдигат скандали на някого по телефона и… другите, рядко усмихнатите…
Аз самата седя и в чата разпитвам прекрасна дама за нещо, върху което работя…
И от време навреме, даже леко недискретно, се заглеждам наляво. Където на двойната седалка пухкаво момиченце на възрастта на моите дъщери се е гушнало в майка си и постепенно заспива. Майка му носи тежката ученическа чанта и прикрепя и гали главичката с двете плитчици, най-накрая отпусната спокойно.
И си мисля как след малко и аз ще обирам напрежението и умората от двете телца, които ще ме гушнат у дома. И ще събирам от тая безусловна любов. И на мен да ми мине натрупаното от живота на бързи обороти…
И пак се връщам към моята работа. Чета и пиша в чата.
И дочувам напътствия от жената пред мен към дъщеричката й, която е взела от училище. И това дете е мъничко, но не заспива, а разказва, споделя… А на лявата му ръчичка – от външната страна на дланта – пише „мама“. С почерка на дете, което се учи тепърва да пише.
А майка му му нарежда, напътства го, може би е леко недоволна от детето…
Нищо. Стига да знае, че надписът на ръчичката му не е дума, а код. Че мама е онази, която трябва да „програмира“ така, че способността да обичат, която демонстрират малките … да е способност, която не се израства, а нараства… с годините.

Обреченост
Аз знам, че светът днес ми е малко по-мрачен, защото съм недоспала, станала рано, тръгнала в студеното и мрачно време. Даже почти задремах в тролея. И ей така несъбудена още заставам на рецепцията на редакцията и започвам да попълвам листа, че съм взела ключа за нашия офис, кога съм го взела, защо съм го взела…
– Мая, ей сега целунах жена си – казва портиерът, който явно държи да ме събуди все пак.
Примигам сънено и питам
– По телефона ли?
– Еми, да… Взел съм нейния телефон без да искам сутринта. Обадих се да й кажа и тя ми каза, „а ти, кога ще си събереш акъла“…
Знам я дамата. Виждала съм я на снимка с внука. Спретната жена, с твърд поглед и боядисана в червено къса коса. Пак по телефона съм я виждала. На този на мъжа й. Показа ми я как изглеждала преди няколко месеца и как изглежда сега – на болничното легло след като претърпя тежка сърдечна операция…
А мъжът срещу мен се вълнува и възбудено продължава да ми разказва за нея:
– Тя беше мъжка жена. А сега е още по-мъжка. Има огромна буца на ръката, и още една на крака. Когато се закашля, всичко я боли, но тя все казва, че нищо й няма. Ако аз бях на нейно място, нямаше да мога така да се държа, щях да „опищя орталъка“.
– Ще се оправи – убедена съм, защото хората се възстановяват по-лесно, когато ги обичат (последното си го казвам наум).
Но все пак не се сдържам на глас да го питам:
– От колко години сте заедно?
– От 150! – казва и се засмива…
И не преувеличава. Такива хора са обречени. Когато единият си тръгне от този свят, другият ще го последва бързо…
Само не знам дали тази обреченост е тъжна или щастлива …

Гледах разни дечурлига сладки как танцуват днес и се сетих… 

Като бях на 11 тренирах състезателни танци. Разбира се, момичетата бяхме доста повече от момчетата в групата. И малко бяха момичетата, които танцуваха в двойка с момче. Аз обаче имах партньор – Сашо – защото бях тренилала вече три години балет и учителката гледаше на мен като на по-перспективна. Всъщност, Сашо беше записан на уроци по танци от родителите си, за да партнира на по-малката си сестра Мина, но… учителката реши, че не Мина, а аз ще танцувам със Сашо. Ние пък бързо станахме приятели с него.
Да се сработиш в игрите е лесно, но в танците – не знам, не знам как става. Спомням си как учехме стъпките на Виенския валс – и как беше страшно в началото – непрекъснато се настъпвахме. Ту аз него, ту той мен… Работата изглеждаше безнадеждна. До един момент. От там натакък стана нещо невероятно – вече безпроблемно танцувахме в синхрон, никой никого те настъпваше, танцът течеше гладко, а дали и красиво… не знам.
И пак, като по-напреднали, учителката реши да ни раздели и да ни сложи да тренираме с други партньори. За един час. Един час, в който танците не се получиха изобщо – аз танцувах с едно момче, с което никак не можехме да изградим синхрон. А Сашо след тренировката ми каза, че онова момиче, с което танцувал, нищо не знаело и не умеело…
А аз си мисля назад с усмивка – дали пък не си трябва време за настъпване, преди да създадем ритъма на наша си хармония…

В солта на живота…

В сълзите има сол(и). Това си мисля, след като се сблъсках със своя снимка като абитуриентка. На сълзи приличаха перлите на ушите ми. Сетих се – тогава ми ги донесе специално от Лондон много любим за мен човек. Отдавна не нося бижута. Но в спомена има сол. Сол за отворената рана, че въпросният скъп човек е напът да си отиде завинаги. Не от мен. От живота. И да ми дари отново сълзи – узрявали години в мидата на сърцето ми.
Но в сълзите има и сол – с която се опитвам да преглътна по-лесно стремежа да разделям дните на празник и делник, да им търся непременно значението, броя и мястото между миналото и бъдещето. Има го и въпроса – подправката ли овкусява основното  ястие или тя се слива с неговия привкус… Душата ли дава силата, щом физиката може всичко да срути…
Различно е, знам, всеки път. И е смесица разнородна туй нещо, единственото, което имаме, без да притежаваме – живота. Този неповторим коктейл от мигове, цели, стремежи, от дребни радости и големи постижения, от тъжни и щастливи спомени, от мечти и страхове. Всичко това и една единствена наша сила: да решим сами какъв е вкусът на това, което ни се случва. Или по-скоро изглежда, че ни се случва… Понеже не е определящо какво ни е писано, определящо е как го четем.

И как го преглъщаме…

Светлинни години разлика
Преди няколко дни се срещнах със стар приятел, заемал голяма част от моята, да го кажем, младост – годините в живота ми, започвали с 20… Имахме уговорка, имахме си и съвсем прозаичен практичен повод, за да се видим най-накрая – нещо, което все отлагахме…
Пристигнах първа и зачаках. Той се появи с познатата ми енергична походка. Същият – по себе си не носеше и помен от годините, в които не се бяхме виждали.
Усмихнах се, повиках го, той се загледа в мен и с присъщата си спонтанна откровеност, каза:
– Аз нямаше да те позная…
Замълчах стъписана, това не го очаквах. Още повече, че докато говорехме по телефона преди ден ми беше споменал, че наскоро ме е гледал по телевизията… И замълчах – оплетена в мислите си на една 40-годишна вече жена…
– По-хубава си отпреди – решава той да спаси кавалерски положението.

Но не ме позна. Не ме позна точно той – човекът, с когото съм имала най-голямата близост, моята първа любов, този, който първо искаше да ме променя в по-красива, по-елегантна, по-успяла, по-уверена, по-прецизна във всичко… и накрая се предаде и се влюби в онази, която бях.
И как да ме познае. Та нали доброволно и осъзнато аз станах тази, която искаше да се промени и не спира да иска това. Просто решавах и правех – отвътре, отвън се променях. Всъщност то е все едно – промениш ли нещо в мислите или в чувствата, или в светоусещането си, то непременно ще те промени и отвън. И обратното, щом смениш начина, по който изглеждаш, издълбаваш бразди в душата за новата реколта от семена, различни от досегашните. И така, ден след ден, все си казвам: променя ли външния вид, ще променя и мислите си, променя ли мислите си, ще променя поведението си, променя ли поведението си, ще променя мястото на другите хора в живота си, променя ли тяхната важност, ще променя своята ценност…
До безкрай е промяната. Макар да не знам дали тя ме прави повече себе си или ставам все по-непозната. Или пък кой знае – само се залъгвам, че това са промени. Нали вътре в мен е само светлина. И макар облечена в тяло, светлината няма как да бъде поставена във форма…
И… лъжи ли са промените, може ли просто да усещаме светлината и как тя се движи в нас…