Януари е месец палач…

Трябва ли ни изобщо любов? Защо ни е да създаваме връзки, да тръпнем от страсти, от тревоги, че и от глупост… Нима и без любов сърцето ни няма да има пулс? Нима и без обични хора, не можем да се ширим из себе си. Нима вътрешният свят не е по-важен от външния?
Защо ли, защо си мисля такива глупости… защото Януари най-сетне се маха от дните ми – този месец палач: годишнина от смъртта на баба, годишнина от смъртта на тате и… сега… погребахме леля… До тук стига, ама не, малко му е на този Януари – и грипове ръси всяка година, не пожалва децата, страдат с дни. Такъв бил Животът. Такъв е, нали?
О, но аз обичам Живота, обичам всеки един негов ден. Всеки – дори и тези, които започват трудно или пък носят неуспехи – обичам ги. Все има поводи за усмивки: децата, хубава дума, красива гледка, поглед топъл, мечти безкрайни… все има защо, все.

Но не през Януари.

И ето тук се прекатурих, та паднах на моите въпроси – нямаше ли да мога да обичам и Януари, ако я нямаше любовта, ако си живеех – нашироко със себе си, ако сама си определях тъгите и радостите, усмивките и сълзите. Тогава и на Януари щях лесно да сменям климата! Но любовта натовари този месец със скръб. И въпроси. И съмнения дали да имаме обич не е обричане на тъга? Защо ни е обич като все някога идва Януари – за всяка любов и за всеки живот.
Как да знаем, че и откъде… нали се раждаме вече обвързани с хора и с тяхното минало. Нали преди да разбираме думите, знаем кое е любов и я търсим – в прегръдката на мама, в гласа на тате, в добрите очи на баба и така, полека, полека – преди да знаем какво ни се случва, вече на буксир влачим обич след обич или нейните липси и всеки Януари…
Свършва Януари. Но не си тръгва. Товарът му е в мен. Жилото му не е от медоносна пчела. Раздрана от болката – по-голяма съм станала. Проумявам, тъй е трябвало, че да се отвори място у мен и за още спомени, още мъдри заръки, още вкусове, аромати и думи, които любимите ми хора не отнесоха с тях, които Януари не взе, които аз не забравих…
Така е – мой се оказва изборът да разнасям праха на нетленното в себе си. И да го ползвам за мека постеля, когато ми се присяда в свят, пълен с топлота, с красота, с разбиране, с мъдрост и … обич. Само в този свят страха вече го няма, страха да загубиш любимото. Само тук знаеш, че което ти трябва, остава – у теб. И ако искаш да го пренесеш този свят от най-красиво и мило за теб – ще ти трябват другите – не просто тези, които обичаш, но които теб те обичат.