Гледах разни дечурлига сладки как танцуват днес и се сетих… 

Като бях на 11 тренирах състезателни танци. Разбира се, момичетата бяхме доста повече от момчетата в групата. И малко бяха момичетата, които танцуваха в двойка с момче. Аз обаче имах партньор – Сашо – защото бях тренилала вече три години балет и учителката гледаше на мен като на по-перспективна. Всъщност, Сашо беше записан на уроци по танци от родителите си, за да партнира на по-малката си сестра Мина, но… учителката реши, че не Мина, а аз ще танцувам със Сашо. Ние пък бързо станахме приятели с него.
Да се сработиш в игрите е лесно, но в танците – не знам, не знам как става. Спомням си как учехме стъпките на Виенския валс – и как беше страшно в началото – непрекъснато се настъпвахме. Ту аз него, ту той мен… Работата изглеждаше безнадеждна. До един момент. От там натакък стана нещо невероятно – вече безпроблемно танцувахме в синхрон, никой никого те настъпваше, танцът течеше гладко, а дали и красиво… не знам.
И пак, като по-напреднали, учителката реши да ни раздели и да ни сложи да тренираме с други партньори. За един час. Един час, в който танците не се получиха изобщо – аз танцувах с едно момче, с което никак не можехме да изградим синхрон. А Сашо след тренировката ми каза, че онова момиче, с което танцувал, нищо не знаело и не умеело…
А аз си мисля назад с усмивка – дали пък не си трябва време за настъпване, преди да създадем ритъма на наша си хармония…