Закодирано
В трамвая съм. Ония същия: непочистен, неуютен трамвай, в който все по-често се качват бездомници, които вонят, хора, които вдигат скандали на някого по телефона и… другите, рядко усмихнатите…
Аз самата седя и в чата разпитвам прекрасна дама за нещо, върху което работя…
И от време навреме, даже леко недискретно, се заглеждам наляво. Където на двойната седалка пухкаво момиченце на възрастта на моите дъщери се е гушнало в майка си и постепенно заспива. Майка му носи тежката ученическа чанта и прикрепя и гали главичката с двете плитчици, най-накрая отпусната спокойно.
И си мисля как след малко и аз ще обирам напрежението и умората от двете телца, които ще ме гушнат у дома. И ще събирам от тая безусловна любов. И на мен да ми мине натрупаното от живота на бързи обороти…
И пак се връщам към моята работа. Чета и пиша в чата.
И дочувам напътствия от жената пред мен към дъщеричката й, която е взела от училище. И това дете е мъничко, но не заспива, а разказва, споделя… А на лявата му ръчичка – от външната страна на дланта – пише „мама“. С почерка на дете, което се учи тепърва да пише.
А майка му му нарежда, напътства го, може би е леко недоволна от детето…
Нищо. Стига да знае, че надписът на ръчичката му не е дума, а код. Че мама е онази, която трябва да „програмира“ така, че способността да обичат, която демонстрират малките … да е способност, която не се израства, а нараства… с годините.